Георги Пампоров, скиор и дългогодишен кореспондент на БТА в Смолян, твърди, че пра-пра-дядо му Райчо Белев има най-голямата заслуга курортът Пампорово да се нарича точно така. Фамилията му Пампоров не била псевдоним и от чисто любопитство го заприказвах в една снежна февруарска вечер на 2018 г. откъде тръгва името Пампорово. Бяхме седнали за една ракия след държавното първенство по ски за журналисти, в което участвах за 34-и път, а събеседникът ми – сигурно за 45-и, но точно тази вечер на масата не се разсейвахме със спорове кой състезател как минал по слалома на писта „Стената” в Пампорово и не си загубихме времето с колегиални куртоазии. Скочихме в дълбока тема, пълна с легенди, без да подозирам как тази история ще ме увлече за месеци напред.
Пампоров разказва за пра-пра-дядо му – търговец с димяща лула в устата, който яздел като локомотив начело на керван от мулета, и карал стоки от Беломорието до Родопите. Имал четирима сина и бил още млад и силен, когато съдбата му отредила да стане кръстник на Пампорово.
Случката, събудена от Пампоров през зимата, до такава степен обсеби въображението ми, че скоро през пролетта се видях да ровя в историческата литература за Родопите до Освобождението. Разлиствах юбилейни издания от предишни епохи, четох за чудната природа, за разцъфването на белите спортове, за поникването на хотелите, чак до днешните времена за рекорда на Гинес с хиляди скиори в национални носии на пистата на 3 март...
Преди да настъпят събитията от семейната хроника на Пампорови, на този дял от Родопите викали Бунева планина. Не се знае защо. Узнах за още няколко несполучливи опита да нарекат иначе Пампорово. Даже писателят Елин Пелин се провалил с идеята си да кръстят курорта Божидарица. През 50-те години пък било разпоредено да го нарекат „Летовище „Васил Коларов”... Ей, хора, не си даваме сметка на колко епохи сме платили данък!
Намерете една от старите църкви в Смолян, на чиято фасада с дялан камък е белязана годината 1858, беше поръчал Георги Пампоров. И ето че през август 2018 г. потеглих да обиколя църквите в Смолян да търся доказателства за легендата, която чух от наследника на Пампоровия род: защо Пампорово носи това име?
1858
Камъкът е вграден от западната страна на храма „Св. Великомъченик Георги Победоносец”. Откроява се дискретно върху белосаната стена. Скоро приключила реставрацията, продължила 24 години по думите на отец Георги, наместник на храма.
Камъните с издълбан надпис 1858 всъщност са два. Под един дялан кръст близо до покрива от източната стена на постройката, също е увековечена 1858 година. Няма друга православна църква в Пашмакли, днешния Смолян, вдигната през 1858 година.
Гледан от всички страни, храмът на вид е смирен, но не е нито малък, нито нисък. Вкопчен е в стръмния рид с майсторска игра с денивелацията на терена. Мястото не е избрано случайно – до камбанарията има аязмо. Водата му се процежда на капки и от памтивека се знаело, че била лековита особено в дните около Гергьовден. Сякаш светецът покровител сам посочил къде да строи църква!
През 1858 г., когато родопчани захванали градежа, при дюлгерите дошли турци и поискали да им се представи ферманът за строежа на църквата. Тук ферман, там ферман – майсторите дали вид, че търсят, ама нямало какво да покажат. Властта им определила три дни срок да представят документа. В противен случай скелето щяло да бъде съборено до основи.
Ферман се издавал чак в Гюмюрджина. Дотам се стигало за два дни в едната посока, отделно имало да се чака да измолят документа, да го напишат и да го подпечатат... Тогава Райчо Белев, пра-пра-дядото на Георги Пампоров, се наел пред всички да донесе за 3 дни разрешението за строежа на храма. Хората не вярвали: как ще стигнеш, Райчо, че и да се върнеш? Аз си знам как, отсякъл храбрият мъж и препуснал на юг с врания си жребец.
Но кой е Райчо Белев? Търговец, който карал от Беломорието зехтин, захар, тютюн, маслини и търгувал с тях из родопските села. Обратно вземал за продан аби, шаяци, овчи кожи, вълна. Стоката товарел в дисаги върху седлата на мулета, десетки мулета по разказа на пра-пра-внука му. И те пътували, навързани едно подир друго в керван, воден от самия Райчо. Търговецът яздел отпред на черен кон, и понеже бил тютюнджия, в устата му все пушела лула. Отдалеч изглеждало сякаш локомотив пухти и пуска пара начело на дълъг „влак” от жива тяга. Затова родопчаните му викали Райчо Пампора. Турската дума пампор идва звукоподражателно от френската vapeur – пара, оттам турците взаимствали и вампор, и пампор. Използвали ги, за да обрисуват и параход, и локомотив, обясняват езиковеди.
Друг източник, който потвърждава редовния търговски обмен между Родопите и Беломорието преди Освобождението, също описва Райчо Хаджибелев като предприемчив българин, баща на четирима сина. Без съмнение Райчо Белев е стигал и до Божи гроб. Богат човек бил и изкупил маса ниви и пасбища, включително и най-стръмните, където днес е пистата Стената, под връх Караманджа, прекръстен на Снежанка през втората половина на миналия век.
Защо му трябвали, ще попитате, на Райчо Белев ниви и имоти на баир? От тях косели дъхаво сено за живите „вагони”. Млечните стада на Пампора пасели трева с планински билки. Райчо Белев не харесвал прякора си и се дразнел, когато хората говорели за децата му като за „пампоровите синове”.
През 1858 година Райчо Пампора препуснал към Гюмюрджина за църковния ферман по тайни пътища и преходи в планината, които само той знаел. Яздел сам, без кервана от мулета, но и на третия ден се бавел. Свечерявало се. Хората се събрали на мегдана, угрижени, че го няма, и какво ли ще стане със строежа на църквата, когато някой извикал: „Вижте! Пампора иде!”. От далечината се задавал конник, а над главата му се виел дим. Обичайният дим от лулата на Райчо Белев! Родопчанинът удържал дадената дума и донесъл фермана от Гюмюрджина за невероятно кратките три дена.
С разделянето на Източна Румелия и Княжество България след Освобождението търговията се усложнила. Смолян останал в пределите на Османската империя. Налагало се керванът да прекосява през две граници. Точно на мястото на хижа „Студенец”, казва пра-пра-внукът, турците сложили пост да събират данъците. Митата поскъпвали и бизнесът на Райчо Белев вече не вървял така добре. Наложило се синовете му да продават имоти.
През 1907 г. тучните поляни и гори от днешния курорт били купени от богатите чепеларски родове Сиракови и Чичовски. И въпреки че през ХХ век новите собственици сменили поминъка и даже облика на тукашните земи, хората продължили да ги наричат „пампоровите ниви”.
Истинска ли е историята за Райчо Белев и фермана за църквата „Св. Великомъченик Георги”? Екскурзоводката Милена Юрукова, която стопанисва семейния хотел „Къщата с трите ели” в Смолян, смята, че разказвачът смесва две легенди за създаването на Пампорово. Потвърждава едната от тях за търговските кервани и за дима от лулата на Пампора: „В Родопите от деца знаем това предание”. Юрукова обаче чувала за първи път за облога с турците, въпреки че живее в „Горния” Смолян недалеч от същия храм. Екскурзоводката с години разправяла на чужденци и на българи друг епос, който се носи за църквата „Успение Богородично” в Широка лъка. Според него турските власти поставили условие на дюлгерите да я построят за 40 дни. Докъдето стигнат – и толкова, там да се моли раята. Само че за храма в Широка лъка имало издадено разрешение от Гюмюрджина и той била осветен доста по-рано - през 1835 година. А няма историческа справка да са строили друга църква в Пашакли (Смолян) през 1858-а.
Новото столетие след обединението на Княжество България и Източна Румелия донася и в Европа, и у нас модата на високопланинските летовища, а с тях – и ски-спорта. Отдавна било ясно, но взело да става популярно да се отдъхва в планината заради магическия начин, по който горите, поляните, ручеите и езерата връщат и умножават силите на човека.
И първият, който не само прозрял, а предприел усилия да превърне почивката в бизнес, е роденият през 1869 г. в Чепеларе Никола Чичовски. Съдейки по делата му, бил изключително предприемчив човек. Изградил просперираща си кариера в земеделско-кооперативната банка, основал тютюнева и бакалска кооперация в София през 1912 г. и редом с други активности учредил и ръководил Популярната банка. Начело бил и на читалището „Родопска искра”, и на кооперативното дружество „Водопад” в Чепеларе, председател бил и на горовладелската кооперация „Пампорово”.
Документирано е, че през 1925 г. на едно от събранията Чичовски държал реч, че „не само дървеният материал може да носи печалба на местните хора, а и въздухът, и красивата природа в планината чрез построяването на подходящи сгради и превръщането на мястото в курорт”. Кооперацията обаче не възприела идеята му и по чепеларските кафенета се понесли подигравателни коментари: „Оставил питомното и тръгнал да гони дивото. Кой ще иде да почива на баира, че и пари да му дава за това?”, одумвали съгражданите на Чичовски авангардните му идеи.
Като всеки мислещ човек, и банкерът се колебаел понякога дали е правилна идеята му да строи летовище: „Лудория ли е или смел подвиг да се разходват толкова много средства в Пампорово, отдалечено на 75 км от железопътната линия? – питал Чичовски близките си. И сам си отговарял: „Скритото бъдеще ще покаже. И ако аз лично не видя завършено хубавото си дело, все някой ще го довърши”, споделил през 1940 г. изпитваните съмнения пред списание „Родопа”.
Чичовски рискувал и се захванал с екстравагантната за онези времена идея. Осъществил я напук на критиците от кафенетата. Друг достоверен източник разкрива, че фитилът за Пампорово бил подпален от Димитър, първородния син на Никола Чичовски, което обяснява защо синът, дъщерята и зетят на Чичовски здраво се впрегнали в проекта за планинския курорт.
Строежът на първата вила-пансион в Пампорово започнала с водосвет и курбан на 19 юни 1933 г., пише Сийка Суркова, която днес е кметица на близкото с. Момчиловци. Тя издирила и публикувала данни, че арх. Петър Кантарджиев, зетят на Чичовски, проектирал пансиона и първоначално предвидил в него 27 стаи с 47 легла. Само за петдесетина дни майстори от Чепеларе, Момчиловци и Левочево вдигнали внушителната за времето си постройка и на 9 август същата година вилата приела първите си гости. Във всяка стая имало течаща вода и балкон, а на всеки етаж – баня и тоалетна. Строителството глътнало 426 491 лв. лични пари на стария чепеларец. Туристите летували на смени и само за месец, до 15 септември, се извървели над 280 души, пише Суркова.
Толкова много курортисти обсаждали пансиона на Чичовски, че собственикът се принудил да го надстрои с трети етаж с още по-големи тераси. Синът, дъщерята и зетят разправяли в цяла София колко е хубаво в планината. Раздавали брошури и привличали още гости. Само през първата година през вилата минали близо 2200 летовника.
Чепеларци не изпускали от очи успеха на пансиона и се захванали и те да строят. „Тези, които ме съветваха „да не садя на баир лозе”, започнаха скрито да ми завиждат, а някои от тях даже направиха собствени вили”, коментира Чичовски пред сп. „Родопа”. Три години след откриването на пансиона му чепеларци вдигнали на пампоровите ниви още три вили за гости с капацитет по 220-250 души на смяна, съобщава юбилейната книга „70 години Пампорово” с автори Никола Михайлов, Тодор Андреев, Димитър Райчев и Георги Райчев.
Чепеларците учредили и Туристическо дружество за пропагандиране на курорта и то построило туристическата хижа „Студенец”. Там през 1937 г. отседнали 800 туриста, а през първите седем години за ваканция в Пампорово дошли 223 хиляди души. За да ги забавляват, през зимата на 1937 г. родопчаните организирали първия у нас ски-курс. Заради всичко това се смята, че Никола Чичовски положил началото на почивното дело в България. Може и да е вярно, само че по линия на масовия туризъм, тъй като е известно, че през 2017 г. аристократичната рилска перла Боровец, бивша Чамкория, отбеляза 120-годишнината от създаването си като аристократично летовище.
Съдържателят на първия пансион в Пампорово описва гостите в планината като интелектуалци, общественици, хора на умствения труд, писатели, художници, търговци. Повечето били българи, но имало и чужденци. Всички те се подчинявали на строгия ред в пансиона. В него имало всичко по последна мода, даже телефонен номер „1-а”: Запазена е рекламата брошура за местонахождението, удобствата и задължителния вътрешен ред в пансиона на Чичовски в Пампорово:
„Курортът „Пампорово” (Божидарица) отстои на 10 км южно от Чепеларе, на 1500 м над морското равнище при очарователни природни хубости и е добър обект за излети и разходки.
Курортът е запазен от лоши ветрове. Климатът е мек, защото Бялото море, което е на 70 к по въздушна линия, оказва своето благотворно влияние. Почвата е карстова и затова няма оная влажност, присъща на високата планина.
Има водопровод с чиста природно дестилирана вода (гъстота – 0,04). Пансионът е построен на най-хубавото място в планината „Пампорово сред слънчеви поляни и вечно зелени елови гори. Открит е през цялото време на годината. Зиме – отличен терен за ски. Стаи в пансиона: 27 с 47 легла – 7 стаи в партера с 15 легла по две и едно легло; на първия етаж 7 стаи също с по едно и две легла; на втория етаж – 13 стаи с едно и две лела и към всяка стая балкон-тераса. Бани – две и на всеки етаж клозети.
Пансионерите при пълен пансион получават здрава и питателна храна четири пъти дневно.
І. Закуска от 8 до 9 часа сутринта: мляко, масло, сирене, чай, мед според желанието на пансионера.
ІІ. Обяд от 12-13 часа: супа, готвено месо с зеленчук или печено гарнирано и десерт.
ІІІ. Закуска от 16-16,5 часа: същата, каквато се дава сутрин.
ІV. Вечеря от 19,55-20,5 часа: готвено месо или постно, кисело мляко или десерт.
Храна за малки деца – а ла карт.
Хранителният режим е санаториален, със задържителна почивка от 14-16 часа. За сервирането на храната пансионерите се предизвестяват със звънец.
В пансиона може да постъпи всеки, който има нужда от почивка и възстановяваване на силите си. Заразно болни в никой случай не се приемат.
Такси: За пълен пансион на лице: в партера 110 лева
На първия етаж 120 лева
На втория етаж 130 и 140 лева
За двойно легло 220 лева
За малки деца, които заемат отделно легло, не се плаща за легло. Бельото се сменя седмично.
Пансионерите при постъпването предплащат най-малко половината от таксата и предупреждават най-малко три дни по-рано за деня, в който ще напуснат пансиона.
Вътрешен ред: Правилникът за вътрешния ред на пансиона е задължителен за пансионерите и приходящите.
Превозни цени: До Пловдив и Асеновград се стига с железница. От Пловдив и Асеновград по шосе, с омнибуса на автомобилно дружество „Задруга” – Пловдив (площад „Джумаята”). Разстоянието до Чепеларе е 74 км. От Чепеларе и обратно до Чепеларе със собствения автомобил на пансиона. Разстоянието е 10 км.
От Пловдив до Чепеларе на лице 120 лева.
От Асеновград до Чепеларе – 100 лева.
От Чепеларе до Пампорово – 40 лева.
Своевременно ангажирайте стаи и предупреждавайте за тръгването си!
Забелязахте ли обаче как се казва летовището в брошурата за пансиона на Чичовски?
Божидарица! Това име предложил самият Елин Пелин, който също обичал да летува тук. Писателят възклицавал: „Мястото е Божи дар! Името му трябва да е Божидарица”. Идеята му обаче не се възприела масово.
На още едно изкуствено закачено име не му било съдено да получи популярност. Твърде скоро след разцвета на летовището в Родопите се случва социалистическата революция. Пампоровите пасбища, пансионът на Чичовски и съседните вили са експроприирани от държавата. Червената власт бързо дава статут на курорт на почивната база, като я прекръщава на „Летовище „Васил Коларов”. Въпреки това хората не спират да говорат за Пампорово, дори когато през 1949 г. обявили турнир по ски за купата на пловдивсия вестник „Отечествен глас”.
Традицията в Пампорово повелява състезанията да се провеждат на писта „Стената”. След онзи турнир, когато скиорите още завивали с телемарк и били обути с кожени обувки, и зимните моди, и самите ски, и стиловете в пързалянето са се променили до неузнаваемост, и то в рамките само на един човешки живот.
За чест на социалистическия туризъм потенциалът на курорта бързо е схванат и още в края на 50-те години ударно се спускат да строят хотели. Инж. Марин Маринов отговарял за инвеститорския контрол в „Балкантурист”. Дъщеря му Веселина Маринова, талантлива журналистка днес, била само на две години, когато родителите й се пренесли в Пампорово. Зиме и лете семейството спяло и живеело в хотел „Снежанка”. За него се знае с достоверност, че работи от 1961 г. Маринова датира съзнателните си спомени в родопското летовище от 1965 година нататък. Скоро след „Снежанка” се вдигат хотелите „Орфей” и „Панорама”.
„Спомням си, че в „Панорама” имаше бар с джу-бокс като в старите американски филми. Обичах много Манго Джери и баба ми ми позволяваше да пускам монета след монета, за да го слушаме. Пампорово за мен беше рай, когато в него имаше само три хотела”, коментира Маринова годините, преди да тръгне на училище. Пред очите й са израснали още няколко от емблематичните хотели в Пампорово - „Мургавец”, „Преспа”, „Рожен”, „Перелик”...
„Спомням си и беловласия бай Васил Сираков от Чепеларе, който заедно с Чичовски бе изкупил навремето пампоровите ниви”, продължава Маринова. „Синът му Наско Сираков работеше през социалистическите години по ски-гардеробите в големите хотели на Пампорово и в бялата планина му се носеше славата на неустоим дон Жуан.
Бай Васил Сираков ходеше в сини дочени дрехи и водеше магарето Ганчо. Оставяше го, милото, да гази двуметрови пъртини през зимата, за да се добере по една тясна пътека до единствената чешма, църцореща и в студовете. Толкова интелигентно животно беше, че като се напиеше с вода, и понеже нямаше място къде да се обърне, Ганчо тръгваше сам-самичък на заден ход обратно, стъпка след стъпка, без да вижда къде му потъват копитата. Умното магаре извървяваше близо половин километър заднешком, за да се върне при стопанина си”, удивлява се Маринова.
Петнайсетина-двайсет години по-късно Пампорово заживява с романтиката на ведомствените почивни станции, на хижа „Студенец” и на студенткия лагер, където младежите тренираха за състезанията по ски. Ските тогава бяха дълги по над два метра. Бяха от дърво, прави и тънки, превързани с лангремени за краката на спортистите – да не ги загубят при падане или при откачане на автоматите.
В спартанските бараки на лагера се събираха по 24 легла във всяка стая, наредени като койки едно върху друго. Случваше се да преспиват и по повече от 48 спортиста. Екипировката съхнеше между леглата и отвсякъде като знамена се вееха анцузи, чорапи, грейки. По съвместителство и по всяко време на печките се препичаха филии заводски хляб и мълниеносно изчезваха с резени сланина и чубрица. Денонощно някой дрънкаше на китара или се правеше на кавалер. Или пък точеше с пила кантовете на двуметровите ски.
Чешмите навън бяха традиционно замръзнали в причудливи ледени фигури. Помещенията се отопляваха с шишарки и борови клони в бумтящи кюмбета. Върху тях ледът променяше агрегатното си състояние, за да има вода и за пиене, и за миене – без задръжки във виделите какво ли не бараки.
След дългия ден на пистата беше модерно да се играе боулинг. В „Мургавец” сервираха палачинки с мед и орехи. Ако не в пушливия лагер, студентите скиори осъмваха в дискотеката на хотел „Панорама”. Свидетелствам от първа ръка, че до захлас танцувахме блус на парчето „Хотел Калифорния”. Освен изпитите предстоеше държавно първенство за студентската купа по ски алпийски дисциплини. Щеше да има и международна спартакиада. Пистите вече бяха пет, лифтовете – три. Треньорът Петър Ляпев беше строг, а ние, състезателите, безстрашно летяхме като снаряди между вратите на гигантския слалом на писта „Стената”. Бутахме колците и цепехме секундите, като натърквахме със свещ ските отдолу (нямаше вакси). Черният, най-стръмният абфарт (писта за спускане – б. а.) слизаше от връх Снежанка чак до уютната кръчма „Малина”. Беше празничен лукс там да се яде боб, качамак или пататник.
Защо разправям всичко това и защо легендите за Пампора и за пансиона на Чичовски толкова силно ме трогнаха?
Изглежда, човек е така устроен, че в паметта си гравира координати от щастливите времена. Изгражда си невидими репери, любими пътеки и цял живот инстинктивно търси да се върне в следите от младостта и детството. Понякога даже става опасно досаден, ако се натрапва с разкази и спомени, форматирали живота му. Тук бях, тук минах, тук бях с приятели... Фрагментите може да са и от храна, защо не... Носталгично съм обикнала и смилянския боб, и родопските картофи, и качамака с масло и сирене.
А от великите места като Пампорово не само че са се наслоили незабравими „диапозитиви”, ами там непрекъснато се е случвало по нещо епохално, невиждано и толкова фрапиращо, че е давало е тон, тавало е мода и е държало курорта на изпреварваща дистанция, предизвикателна дори за снобите от всички времена.
Макар че модите се сменят с всеки нов сняг и студентският лагер отдавна е съборен, Пампорово сякаш пази точно твоите бази, човече, твоите случки, следите от твоите ски и твоите коловози за сравнение! Планината ти дава безсловесни и романтични знаци, че и тя не ги е забравила. И добре знаеш, че това е магнитът, който те тегли да се връщаш назад, пак и пак.
Сега на мястото на романтичния ресторант „Малина” има внушителен ски-център с гардероби, ресторанти, заведения за бързо хранене, влекове за начинаещи, сергии с шумни продавачи на чанове и шапки до паркинга за стотици коли и автобуси. Дотам са просечени двайсетина нови писти и десетките лифтове са удобни и бързи. Със ски и със седалков лифт се отива чак до село Стойките, като в един и същи ден можеш да си караш оттам до Орфеевите скали в Смолян, като обядваш под кулата на връх Снежанка.
Писта „Стената” все така пази състезателното си реноме. Карвингът вече не е сензация, но е променил формата и дължината на ските, повлиял е върху лекотата на завоите, върху стойката на скиорите, а с това и върху философията на зимните удоволствия.
2017 година донесе революционна промяна в управлението на родопския курорт. Една и съща лифт-карта важи и за съоръженията на Пампорово, и за 3-километровата писта „Мечи чал” над Чепеларе. Между тях през петнайсетина минути сноват микробуси-совалки, безплатни за скиорите. Случва се в Чепеларе да грее слънце, а на Пампорово да вали суграшица. Или обратно. Ски зоната „Мечи чал” има сериозен потенциал да се разширява и с още ръкави, което си заслужава заради равномерния и умерено стръмен наклон.
Така както „Мечи чал” си има бранд мечкта, от лятото на 2018 г. и Пампорово се сдоби със симпатичен талисман – едно добродушно магаре. Магарешката глава украсява туристическия център, откъдето с лифт се качвате до подножието на Стената, пред десетината гостилници на мястото на някогашната хижа „Студенец”. След магарешката глава се ниже керван от букви – така артистите са увековечили и впряговете на Райчо Белев, и кроткия Ганчо, който се прибирал на задна скорост, и опашката му го водела.
Дори новите брандове не разколебаха местните и чуждите туристи да наричат благословения курорт Пампорово.
Дъщерите на Великата мечка на пистата „Мечи чал” в Чепеларе през 2017 г. И четирите са журналистки. Крайната вляво е Веселина Маринова, до нея – авторката Милена Димитрова, надясно са Весела Владкова и Василена Чонова. Снимка Личен архив
След пленер на талантливи резбари от Художествената академия през 2018 година пампоровите ниви са разкрасени от дървени статуи. Няколкото смени на собствеността в Пампорово също прекроиха пейзажа. Прокараха се нови писти с бързи лифтове. Затова не е изненада, че туристите се увеличават с всеки сезон. През краткия сезон от януари до март 2018 година бяха близо 300 хиляди души.
През последните шест години Пампорово пое няколко престижни домакинства на международни състезания като Европейската купа за мъже – слалом и гигантски слалом (2012), Европейската купа за жени – гигантски слалом (2013) и слалом (2016), Световното първенство на ISIA (2013), кръга от световни серии по слопстайл сноуборд за деца и младежи World Rookie Tour (2015, 2017), Световното първенство по ски за журналисти (2018). През март 2019 година за първи път в България ще се съберат на Световната си среща ски инструктори от целия свят на т. нар. Интер-ски конгрес.
Минибуси със скиори хвърчат между Пампорово и Чепеларе. С нови хотели и жилищни комплекси бетонът настъпва между боровите гори и чак до пистите. Вече и за средно заможните българи стана достъпно, не само престижно да купуват собствени апартаменти високо в планината, където по стръмните пасбища преди век и половина подрънквали с чанове и проблейвали стадата на Райчо Пампора.
За автора
Милена Димитрова
Милена Димитрова е журналист с активна 24-годишна практика, носител на международната годишна награда „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа”, връчена й лично от д-р Ерхард Бузек и SEEMO през 2007 г. във Виена. Отличавана е със Златното перо и двукратно с годишната награда на СБЖ, с приза на USAID и КОАЛИЦИЯ 2000 за журналистически разследвания и за международните й медийни проекти, и десетина още награди и премии. Избрана е за член е на Управителния съвет на SEEMO, Медийната организация за Югоизточна Европа със седалище във Виена. Член на СБЖ е от 1984 г., а от 1985 г. и на Международния ски-клуб на журналистите SCIJ. Към АБУЖЕТ се присъединява през новото хилядолетие.
.JPG "На кого е кръстена крепостта Перистера?")
