Тайните на Ржана планина

Светини и история привличат туристите в Черепишкия и Осеновлашкия манастири, легенди за скрито хайдушко злато вълнуват въображението

Малцина знаят, че мястото, където се намират два малки, но знакови за българската история манастири – Черепишкият и Осеновлашкият, се нарича Ржана планина. Освен поклонници, тук идват най-често заклети пътешественици, за които няма непознати кътчета у нас. Планинари, приели за предизвикателство да не оставят нито един непокорен връх. И ... търсачи на съкровища.

Платото със странно име се намира на около 90 км от София, на изток от Искърското дефиле. Според географското описание, то е в северния клон на Мургашкия дял на Западна Стара планина, между Искърския пролом и Ботевградската котловина. На запад и югозапад граничи с долината на река Габровница /приток на Искър/. На изток са долината на Малката река, както и седловина, висока 567 метра, която го свързва с планинския рид Гола глава на Предбалкана. Най-високата точка е връх Козница / 1636,3 метра/, разположен в южната част, на около 2 км от село Осеновлаг.

Не е ясно откъде идва странното име Ржана. Има предположение, че произходът му е от думата „р’жи”, която означавала „студено”, тъй като планината спирала ледения североизточен вятър от Сибирските степи. Села с такова име / Малка и Голяма Ржана / има край Босилеград. Твърде вероятно е произходът да е от славянски езици и да е даден от седемте боляри, дошли със своите племена по тези места в началото на IX в. от Бесарабия. Заселили се тук и създали седем села, които също имат странни имена - Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лакатник.

Пътят от София към Ржана е през Искърското дефиле. Отбивката за Осеновлашкия манастир „Рождество на Пресвета Богородица”, по-известен като „Седемте престола”, е към Елисейна, откъдето светата обител е на 5 км.

Дебели дувари ограждат манастира, а зад тях се крие прекрасна градина. До портата има плоча, на която пише, че тук е прекарал последните си години позабравеният писател и преводач Светозар Димитров, по-популярен с псевдонима си Змей Горянин. Творецът, който е автор на над 50 книги с разкази и повести за деца, стихосбирки и исторически романи, е намерил в манастира утеха и мир, след като е бил репресиран, съден и пратен в затвора от „народната власт”. Обвинен е във „великобългарски шовинизъм”, а книгите му влизат в списъка с „фашистка литература” и са иззети от библиотеките. На гроба му зад църквата е изписан стих:

„Душата ми копней за тишина,
сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Стара планина
и сгушеният в нея манастир”.

Разходка из двора води по стъпките на друг голям творец, който пък е намерил вдъхновение на това място – Иван Вазов. На една от стените е текстът на неговата балада „Клепалото бие”, написана тук:

„Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света”.

Четейки редовете, като че ли чуваш звука на клепалото, което старият монах, съсечен от агарянски меч, продължил да бие и след смъртта си, за да пробужда християнската вяра. А клепалото си е тук от 1799 г. до ден днешен.

В църквата ме посрещат ликовете на светците, рисувани са през различни епохи. Най-старата икона е „Пресветая Богородица – Осеновска”, донесена от Атонската света гора при основаването на манастира през XI век. От нея струи мека златиста светлина, Божията майка и Младенцът ме гледат право в очите, а от двете страни в рамката са изобразени различни светци.

Полилеят също е произведение на изкуството. Направен е през 1815 г. и се нарича „Хоро”, защото в кръг са резбовани 15 сцени от евангелието, листа, цветя, орнаменти.

Но най-уникалното са шестте параклиса в ниши в стените на наоса – вътрешността на храма. Тези общо седем престола или олтара, които дават името на манастира, са посветени на различни светци – освен Божията майка, почетени са и свети Стефан, и безсребърниците св. св. Козма и Дамян, и светите братя мъченици Макавей, загинали 180 г. пр. Хр. Във всеки от параклисите може да се извърши църковна служба. В България няма друг подобен храм, твърдят специалистите.

Множество легенди се опитват да обяснят седемте престола. Една от тях е, че те са направени, за да напомнят за седемте славянски боляри, които освен седемте села, са основали и манастира през X- XI век.

Друга легенда обаче е по-предпочитана от местните хора. Според нея Светата обител, която е една от многото по нашите земи, разрушени по заповед на султан Махмуд Безбожния през XVIII век, е възстановена от легендарния Вълчан войвода, неговия побратим поп Мартин и тяхната балканска бригада - Спирос Димитър, Кара Емин ага, Маленко Сърбин, Емин бей и Петър – общо седмина на брой. А делото им е увековечено със седемте престола.

Осеновлагчани са категорични, че Вълчан е родом от тяхното село, въпреки че за същото претендират и хората от пернишкото Косачи, и от Лозенградско, и Малкотърновско.

В Осеновлаг обаче са убедени, че Вълчан е син на местния старейшина Деян Пандурина и са готови да покажат къщата му в селото на всеки любопитен. А в чифлик „Ненкови”, който е наблизо, правят национален фолклорен фестивал „Вълчан войвода”, по време на който отново се пеят старите песни и се разказват хайдушките легенди.

Историята на Вълчан започва като много други от времето на робството. Турчин пожелал любимата му – бела Рада, а гордият българин, който тогава бил едва на 18 г., го заклал и хванал гората. С него избягала и хубавата Рада. Години по-късно, след като Вълчан - според една от версиите - бил заловен от леденишкия спахия Ахаладолу, Рада повела четата му.

Приключенията на Вълчан нямат аналог в историята ни. Легендата гласи, че той стигнал до Цариград, където със Спирос Димитър решили да станат пирати и да обират кораби. Тази идея обаче не се осъществила и тогава Вълчан намислил да събере дружина, с която да причакват в планинските проходи богатите кервани и турската поща. Това начинание потръгнало, а пътищата му се пресекли с тези на други легендарни войводи - Кара Кольо и Индже. Дружината му не само прибирала дисагите с парите на империята, но и ги раздавала на бедни. Смелите мъже закриляли българите от османските насилници, които не смеели и да задирят момите от страх, че ще ги застигне хайдушко отмъщение.

Славата на Вълчан се разнесла от Родопите до Добруджа, от Врачанския Балкан до Сакар и Беломорска Тракия. За него говорели младите по седенките, майки разказвали приказки на децата си, запели се песни:

Вълко льо, Вълчан войводо!
Събрал е Вълчан войвода
до седемдеся момчета,
момчета като вълчета.
Че ги заведя, ютведя
във наа гора зълена,
при наа вода студена.

Народните предания го описват като висок и едър мъж, с черна дълга коса и делийски мустаци. На пронизващите му гълъбови очи никой не можел да устои – душманите се разтрепервали, дружината се хващала за пищовите, а на момите краката им се подкосявали.

Дали подвизите на Вълчан са били дело на само един човек, или в този образ народът е събрал всички качества на супергероя – закрилник на поробените, едва ли някога ще разберем.

Както и едва ли ще узнаем какво се е случило събраните от обирите жълтици.

За скритото хайдушко имане е изписано много. Вълчан закопавал част от парите, за да купи с тях оръжие за въстание. Дори пратил поп Мартин при руския император, за да го прикани да започне война с Турция за освобождението на България. „Аз ще платя масрафа”, казал да му предаде. Императорът обаче не се наел да прати войски у нас. Или не повярвал, че един хайдутин може да има толкова жълтици.

Според друга легенда събраното от Вълчан съкровище стигнало до братята Евлоги и Христо Георгиеви, а с парите те основали Софийския университет.

Трета мълва гласи, че жълтиците били отктрити през 1970 г. край устието на река Ропотамо. Тогава в Приморско пристигнал екип, специално изпратен от комунистическата власт. Непознати хора обикаляли наоколо с металотърсач и разпитвали местните.

Дали жълтиците са прибрани в партийните каси, няма кой да ни каже.

Но и до ден днешен много неспокойни духове продължават да вярват, че имането не е открито. И не спират да го търсят по стари карти, предания и тайни знаци в пещерите от Ржана до Странджа.

И ако в легендите за Вълчан войвода истината и митовете са се преплели здраво, то разказът за баба Илийца си е направо документален.

Героинята на Иван Вазов от разказа „Една българка” също е свързан с една от забележителностите на Ржана планина – Черепишкия манастир.

Духовната обител „Успение Богородично” се намира на 5 км от Зверино по пътя за Мездра и Враца през Искърското дефиле. Сгушен в ниското сред гората, ограден от величествения Балкан и Искър, която най-сетне се е успокоила и тече бавно, манастирът привлича със спокойствието си. В хладния двор посрещат дружелюбни котки, които са готови да споделят разходката на посетителите. На входа на църквата има голям метален кръст, а в предверието е изрисувана сцената на Светото кръщение. Единственият монах във Врачанска епархия – отец Йоаникий, който е игумен на манастира, е готов с благост да разговаря с всеки гост, поискал научи повече да духовните. Хората идват тук за молитва, но ако останат, светата обител и съзерцанието на бавно течащата река, ще ги предразположат към самовлгъбение и размишление . Сигурно това е чувствал и Вазов, който често отсядал в манастира. Запазена е неговата стаята с чардак, където е написал много от разказите си. Сюжетите за тях черпел директно от историите на местните хора.

А „Една българка” е писан буквално от мястото на драматичните събития, разиграли се тук през революционната пролет на 1876 г.

Съвсем близо до Черепишкия манастир е местността Рашов дол. Там част от Ботевите четници водят последната кървава битка на 21 май /по стар стил/. Ден преди това войводата Христо Ботев е убит на връх Вола, а хората му се разпръскват – осиротели, обезверени и изтощени. 15-20 комити се спускат през Рашов дол, за да преминат Искър. Там обаче са обсадени от турците и след неравно сражение са избити. Главите им са хвърлени в Искър. Игуменът на Черепишкия манастир – йеромонах Епифаний Младенов от село Люти брод, прибрал и погребал останките.

Сега костите на четниците се пазят в кула, издигната в двора на Черепишкия манастир, където посетителите ходят на поклонение.

Точно в тези драматични дни баба Илийца от Челопек идва в манастира, за да почетат за здраве на полуживото й 2-годишно внуче, което от две недели се топи от неясна болест. „Дано Света Богородичка помогне”, моли се жената, когато среща ранения бунтовник. Наоколо гъмжи от озверели турци, а страхът е сковал сърцата на всички. Вратите са залостени, защото ако прибереш или нахраниш бунтовник – и ти ще изгориш с него. Баба Илийца обаче не може да подмине голобрадото момче в четнишка униформа и прави всичко възможно, за да му помогне.

От Черепишкия манастир до Челопек, където е къщата на смелата българка, са около 15 км през баирите. Пътят, извървян през онази драматична нощ от ранения комита и кахърната жена с умиращо дете на ръце, се взема за 20-30 минути с кола.

Сега домът на баба Илийца е превърнат в музей. В малката стая са запазени предмети от бита от онова време. А на стената е закачен портрет на здрав, мустакат българин. „Това е полуживото внуче”, обяснява уредничката на музея. Всъщност и в разказа на Вазов се споменава в послеслов, че заради добрината на баба си, детето е оживяло, станало е здрав левент и се нарича майор П.

Наследниците на баба Илийца поддържат и родословното й дърво, което вече има над 500 разклонения. Най-младата издънка към средата на 2018 г. е Лейла, родена в края на 2017 г. и вече само наполовина българка.

От къщата на баба Илийца тръгва туристическа пътека, която през гората стига до местността Кривульо. Там е лобното място на Перо Херцеговинеца, чието истинско име е Петър Спасов Симеонов. Той е един от воеводите в Ботевата чета, загинал на 21 май в престрелка с черкезите.

Съдбата на Ботев и неговите четници е белязала всеки камък от Врачанския Балкан.

А местните хора с болка разказват своята версия за ненавременната смърт на поета-революционер. „Застреля го не турчин, а един от неговите. Човек от Враца, който се присъедини към четата два дни по-рано. Гръмна го в гръб заради пустите жълтици. После се върна във Враца и след Освобождението започна да строи къщи, сгради. Всички знаят откъде взе кървавите пари. А паметникът на Войводата – не с лице, а с гръб към града трябваше да го направят, за да не гледа делото на предателя”.

Истина или градска легенда е това – историците не са на едно мнение. Но съмнението и горчивината, че българи са виновни за смъртта на най-големите ни национални герои, едва ли някога ще ни даде мира.

Ржана планина крие много тайни, но пътят към тях е труден като усойните и стръмни пътеки към върховете. А и местните хора, горди и сурови като Балкана, предпочитат повечето от тях да останат неразгадани.

Описание на снимките:

Дворът на манастира „Седемте престола”
Манастирът „Седемте престола” – старото клепало
Най-старата икона в „Седемте престола” – св. Богородица Осеница
„Седемте престола” – полилеят „Хоро”
Фолклорен фестивал „Вълчан войвода” се провежда в чифлик Ненкови

За автора

Даниела Денева - Казанджиева

Даниела Денева - Казанджиева е журналист, заместник-главен редактор на вестник „Стандарт“. Завършила е философия в СУ „Климент Охридски“. В пътешествията си търси различните гледни точки към живота. Привлича я Изтокът.